Циментът е най-важният представител на минералните свързващи вещества, които се прилагат в строителството. При това става дума за портландцимент, който е открит едва през 30-те години на 19 век, т.е. много векове след като са били известни варта и гипсът. Само за 150 години обаче този нов материал, наречен неправилно портландцимент, завоюва първо място в целия свят и днес материалната култура на всички народи е неразривно свързана с производството и приложението на цимента.
Наименованието портландцимент не отразява точно същността на това свързващо вещество. Портландцимент е патентното наименование, дадено поради приликата на втвърдения каменен материал по цвят с пясъчника, намиращ се в местността Портланд в Англия. По-правилно е наименованието силикатен цимент, както предлагат съветските автори. Впрочем традициите в производството на цимент в Русия са толкова стари, колкото и другаде по света, тъй като руският изследовател Е. Челиев отпечатва своя труд за цимента само една година (1825 г.) след портландския патент. От проучванията на В. Н. Юнг и на други автори е известно, че древните руски майстори са умеели да приготвят хидравлични разтвори (от вар и различни добавки), които са показали изключителна дълготрайност и са позволили да се съхранят до наши дни поучителни и забележителни по красота творения на руската архитектура. Освен това от исторически документи е доказано, че още по времето на Петър I (1710 г.) в Москва е съществувала «фабрика» за хидравлично (водоустойчиво) свързващо вещество, наричано цимент.
В същност за истински откривател на днешния портландцимент може да се смята Л. С. Лопзоп, който през 1845 г. случайно открива, че изпечените до много по-висока температура отделни партиди далеч надвишават средното качество на произвеждания по това време цимент. Оттогава започва непрекъснато повишаване на температурата на изпичане на клинкера, за да се стигне до днешното изпичане до стопяване или т.нар,, зинтеруване, т. е. изпичане на масата до образуване на течна фаза (стопилка), количеството, на която е най-характерно при клинкерообразуването.
